неделя, 5 февруари 2017 г.

Вселената на раменете ми от Дженифър Нивън


Хей, хора пак съм аз с ново ревю на една книга, която ме спечели с първата си страница, но за съжаление не се оказа "най -невероятното нещо", което исках да бъде ала въпреки това ми хареса. Поне до някаква степен.

Във " Вселената на раменете ми" ще се срещнете с двама тийнейджъри, които дори на пръв поглед да ви изглеждат напълно различни, всъщност имат доста общо.
Джак Маслин е симпатично афроамериканско момче с бурна, имаща собствено мнение коса и рядко заболява под мишница. Страдайки от прозопагнозия - неспособност човек да разпознава лицата на хората - всеки ден той бива подлаган на играта "кой, кой е?", мъчейки се да разпознае и запомни дори лицата на семейството си. Ала не може. Защото тази болест е безмилостна. Опитвайки се да живее нормално, той си изгражда образ на лошото момче - арогантно, грубо, действащо без да мисли много-много, подигравайки се  на всеки,  на когото приятели му смятат, че е нужно. И така поддържа живота си "нормален" , макар че с всеки един изминал ден започва все по-малко да му харесва.
От другата страна се срещаме с Либи Страут - бившата най-дебела тийнейджърка на Америка, на която скоро и предстои да започне живота си наново. В същото училище, със същите хора ала с тайното желание те да са надживели детските подигравки и закачки и да вникнат в същността ѝ, без да я съдят за външността ѝ. Само че както можете да се досетите, се случа точно обратното и още първия ден се сблъсква с невежеството на съучениците си. Но не се отказва. Въпреки това, продължава напред оставяйки обидите да профучат покрай ушите ѝ и останат зад гърба ѝ.
Докато не се среща с Джак и всичко не започне да се променя. Дали в положителна или негативна посока обаче, е въпрос на гледна точка.

Както казах "Вселената на раменете ми" не се оказа това което очаквах. Мислех че ще бъде нещо вълнуващо, трогателно на моменти, със силни на пръв поглед герои, но с дълго и предизвикващо съчувствие ОРИГИНАЛНО минало, с твърди и ясни цели, с които да променят живота си и чрез  чието осъществяване ще разберат, че са много над това, за което са се смятали в началото. Уви получих доста драматична и леко бих казала лигава история, с герои които променяха мнението си или твърде бързо, или неоснователно, с прекалени как да кажа, негативни емоции (или вибрации ако искате), които на моменти ми идваха в повече и ме караха да искам да оставя книгата. Въпреки това имаше и нещо положително.


За пръв път чета нещо написано от Дженифър Нивън и бих казала че не съм кой знае колко очарована от стила ѝ на писане. Хареса ми със сигурност, защото книгата се чете бързо, можете да си представите доста лесно какво и къде се случва нещо с героите, самата история е написана така че читателя да се заинтересува (до някаква степен) от нея и постепенно този интерес да не спадне. Но не се отличаваше с нещо правещо впечатление.

Сюжета бе интересен, макар и предвидим като при всеки един любовен роман. Не бих казала, че ми хареса особено, защото установих, че не харесвам книги, в които едни от главните герои (или главния) са дебели. И преди да ме обвините в дискриминация ще обясня защо.

ВНИМАНИЕ оттук надолу следва роман в който има доста мои философски мисли, така че ако не ви се чете просто скролнете докато не видите следващите главни букви.

Такива книги много рядко могат пряко да се обвържат с действителността, с това как се чувства, мисли и/или действа един дебел човек. Много малко от дебелите хора могат да кажат, камо ли опишат как всъщност се чувстват и как възприемат реакцията на околните спрямо външния им вид. Всички сме различни и това важи за АБСОЛЮТНО всички. Дали сме дебели, слаби, умни, глупави, красиви, грозни, това са едни определения както пише в книгата, които не влияят на същността на човека, на това което е в действителност. Но почти във всяка книга, която съм прочела и в нея има по един дебел главен герой, винаги мисленето/действията/чувствата им са представяни по един и същ начин, което е адски грешно и много депресиращо. Представят ги като жертви на собствените им грешки / или наследствена болест/, като неспособни да се възприемат другояче без помощта на "любовта на живота им" или някаква подобна глупост. Това е адски, адски грешно. Мога дори да ви кажа, че повечето дебели хора са много силни натури ВЪТРЕШНО както авторите НЕ ГИ описват в книгите си. Те им слагат маски, правят ги да изглеждат силни и непукисти на лявата страница и слаби и раними на дясната. Реалността не е такава.
Всеки има моменти в които се предава, в които му писва от всичко, от света, от хората  от проблемите му, от него самия и иска просто да се нареве. Всеки, независимо какъв етикет ще му лепнете. Дебелите хора също имат (такива моменти), но е грешно да ги представят като жертви, неспособни на нищо друго освен да плачат и да се вайкат. С влизането в къщи и сълзите рукват от очите им, защото не могат да понесат нищо повече. Това са глупости. 85% от дебелите хора правят точно обратното на всички негативни неща, които изброих, та дори не само дебелите, всички. Те не се предават първо толкова лесно, не се оставят хората да ги засегнат дълбоко независимо от кого идва обидата ( както в повечето филми/книги/сериали го дават. Дебелото момиче бива обидено от красавицата/красавецът на училището и край, всичко отива на майната си, цялата увереност и надежда, че нещо в тях може да се промени), не се чувстват толкова зле заради тялото си както можете да срещнете на моменти и определено не им трябва някой да ги спасява от тях самите, да им казва и насърчава към промяна или да им казва колко са красиви от вътре. Всеки решава кога, как, защо и по какъв начин да промени живота си, няма изключения. И всеки знае колко е "красив отвътре" и не му трябва напомняне от любимата/любимия, за да го осъзнае. Това ми е най-дразнещото в цялата концепция на подобен тип книги и е една от причините да не посягам повече към романи с подобен сюжет. Всеки трябва да мисли по-позитивно на нещата и да не обръща внимание на хората, които по някакъв начин могат да засегнат щастието им. И колкото глупаво и клиширано да ви звучи, така е. Дебелите хора или дори тези, които не се вписват в нашите "критерии за нормално" са се научили по-рано на това - да гледат повече да се забавляват и да бъдат щастливи, отколкото да си скубят косите при всяка обида, която получат. И ви го казва човек от личен опит и такъв, който има приятели които са изключително щастливи макар и с няколко килца отгоре. Да, може да не са винаги щастливи, но кой на тая планета е щастлив 24/7, а?

КРАЙ на дълбоките ми размишления.

Героите не бяха нищо специално. Бяха от онези, които в началото показват колко силни са, после се пречупват под натиска, който точно в този или онзи момент им е дошъл в повече, докато накрая постепенно не се съберат с помощта на "другия". Както казах типичен любовен роман. Не смятам дори да ги разглеждам по отделно, защото и при двамата ще се повторя. И двамата първоначално са представени като силни хора, после с течение на книгата се виждат пукнатините в така "перфектните" им замъци от стабилност и увереност. В един момент рухват, в следващия се събират, после пак рухват и се събират, и с всяко следващо падане те надграждат себе си, откривайки колко по-малко страшен им изглежда живота с помощта/подкрепата на "другия".
Мисля си че любовните романи от този тип не са за мен. Прекалено банално ми изглежда всичко.


Къде, се чудите, са положителните неща, които ме убедиха да дам 3 звезди на книгата и да твърдя, че ми е харесала?
Е, игнорирайки мнението ми, книгата е хубава. Аз просто не я харесвам заради това. Не харесвам книги, които показват толкова безвкусно как на човек не му трябва да се променя, за да е обичан. НА МЕН НЕ МИ ХАРЕСВА, повтарям. Знам че има хора които обожават да четат за това, да наблюдават как героите преоткриват себе си измежду страниците, строят  наново замъците си като дори добавят нови кули и етажи. Аз самата обичам, но както казах не и по този безвкусен начин.

Въпреки това се радвам. Радвам се че Либи най-накрая намери някой (от мъжки пол) с който да се чувства добре, красива и щастлива. Както и за Джак, който въпреки че в началото ми изглеждаше (и се държеше) като пълен идиот, в край на сметка се осъзна и погледна на живота от към страната, която така старателно избягваше през целия си живот. Може би това беше причината, която движеше машинката в мозъка ми да приключа книгата, това да видя накрая разбитите герои цели и щастливи един с друг. Както и естествено болестта на Джак, която 65% задържаше вниманието ми към книгата, защото аз съм от онзи тип хора които обожават да четат за ментални заболявания.

Искам да спомена и колко ама наистина колко много ми харесва корицата. Наистина това е една от малкото книги, които съм виждала да имат толкова подходяща, оригинална и пряко свързана със съдържанието ѝ корица. Нямам идея откъде е хрумнала идеята на създателя ѝ, но където и да е - невероятен/на сте.

"Вселената на раменете ми" е книга, която аз лично не заобичах толкова колкото ми се искаше, но това не пречи вие да опитате. Натоварена с тежки и дълбоки теми за размисъл, но написана по един лек и лесен за четене начин, тази книга би се харесала на почитателите на любовните романи. С различни, но все пак и приличащи си главни герои, с положителни и негативни емоции, "Вселената на раменете ми" ще ви покаже как понякога външността лъже и колко надълбоко може да се впусне един човек, за да опознае този стоящ пред него.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
          Страници:335       Цена: 15.00 лв.     Издателство: Enthusiast       Жанр: Тийн Роман

https://www.goodreads.com/book/show/33297701http://enthusiast.bg/bg/book/346

1 коментар:

  1. Поздравления, че си прочела книгата до края, тъй като аз не издържах. Ако историята беше само за Джак щях да я изтърпя, трудно, но щях. Либи ми направи лошо впечатление и ме ядоса още от началото с нейното мислене и само ще дам подсказка, за да не е спойлер ... Това дето ѝ даде идея как може да свали кг стига да има възможността да го направи. Беше ми много жалко. Иначе книгата се четеше бързо, но в скоро време няма да я завърша, пък и нямам желание. :)

    ОтговорИзтриване