понеделник, 19 октомври 2015 г.

Септемврийски светлини от Карлос Руис Сафон



Франция, 1937 година. След смъртта на баща си четиринайсет годишната Ирен Совел напуска Париж, за да живее в идилично градче на Норманския бряг, където майка ѝ Симон е приела службата на икономка в имението на Лазарус Жан.
Загадъчният майстор на играчки Лазарус живее като отшелник в компанията на механичните си творения. Странни светлини проблясват сред ужаси и малък остров с изоставен фар. Случайно намерен дневник разбулва отдавна погребана тайна....
В едно вълшебно лято в Синия Залив Ирен и нейният приятел Исмаел ще се изправят пред призрачна сянка от миналото преди да бъдат разделени от сянката на войната.
***


Първо се извинявам за това, че преписах анотацията на книгата, но просто не мога да сформирам собствена такава.
Самата книга е толкова интересна и понякога (за мен) объркваща, че дори след един ден от както я прочетох не мога да си събера мислите.
Карлос Руис Сафон е първият испански писател, чиито произведения ме карат на настръхна. И нямам предвид да изпитам просто лека тръпка. Авторът използва повече описания, с толкова точно и на място подбрани думи, които описват дадена ситуация с такива подробности, че все едно я преживяваш. Естествено съм чела и други книги, чиито писатели правят същото, но Сафон ми въздейства много повече. Не знам защо, нито как, но едновременно се радвам и ме е страх.
До тук съм прочела две негови произведения - "Принцът на мъглата" и "Септемврийски светлини".  И двете книги ме накараха да настръхна, и двете ми харесаха адски много. Специфичното в стила на писане на писателя, е че в книгите му ще намерите повече описания отколкото диалози. Но недей те да се чумерите. Описанията, които Сафон пише не са скучни или отегчителни. Напротив, те са интересни и те карат да продължаваш да четеш. Особено в тези в които описва фантастичните елементи. Там просто бях не във вкъщи с книга в ръка, а гората тичаща, за да избягам от зловещата сянка. Противоречиво на това, Сафон не описва много героите си. Имам предвид, не казва "тя беше със сини очи, руси коси" , а "тя разлюля русите си коси и ме погледна със сините си очи". Дразнещото е, защото физическите качества на героите не се предават на куп, а на интервали. Нещото, което ми хареса най-много в стила му в това че пише от трето лице, за всички герои. Главите биват разделени и във всяла ще откриете какво става с всеки един герой в даден момент.
Преди обаче да почна да говоря за самата история в книгата искам да обърнете внимание на корицата. Толкова е...мистериозна! Мрачна е, но въпреки това е много хубава. Още нещо което ще забележите в книгите на Сафон. Кориците на произведенията му са винаги загадъчни събуждащи интерес още от далеч.


"Септемврийски светлини" е една книга със страхотна история, чиято идея много ми допадна. Ирен и Исмаел са едни наистина смели герои за годините си и им го признавам. Ако бях на тяхно място със сигурност щях да вляза в лудница! Хареса ми това, че и двамата, въпреки трудностите, които живота им е поднесъл (тя - изгубила бащата, той - цялото си семейство) са останали позитивни, гледащи към добро. Изследователските качества, които показват в опитите си да разкрият връзката между Лазарус и Септемврийските светлини заслужава оскър. Да не говорим какъв кураж показаха когато бяха затворени в онази пещера, готови да се удавят всеки момент в ледените води.

Какво друго мога да кажа.
Харесвам Симон. Една прекрасна майка ако питате мен. Готова на всичко и любвеобилна. Малкият Дориан също успя да ме спечели, въпреки че не присъстваше достатъчно в книгата ако питате мен. Дори Лазарус ми допадна. Отначало наистина го мислех за хахо, та кой не би? Мъж живеещ в голяма къща заобиколен само и единствено от играчки. Creepy i think. Но трагичната история покрай него си е затрогваща.
Най-любимото ми нещо в книгата, което едновременно ми харесваше и ме плашеше бяха играчките. Просто си го представям. Огромно имение пълно с какви ли не причудливи механични играчки. През деня те забавляват и удивляват, през нощта те ужасява и плашат. (като се замисля, май ставам като Лазарус).

Краят определено леко го очаквах, но все пак ми хареса. Макар, че се чувствам леко разочарована след като никой от героите не умря (не ме съдете, инфектирана съм заради Принца на мъглата. Там не приемам края по-смъртно!)

Като за край ще кажа, че Септемврийски светлини е едно четиво подходящо за Хелоуин. Интересно, напрегнато, на моменти зловещо и най-вече тайнствено. Ако се усамотите докато четете, както направих аз, определено на моменти ще се озъртате за Сянката.


     

2 коментара:

  1. Страхотно ревю! Обожавам стила на Карлос Руис Сафон и се радвам, че попаднах на ревю на негова книга, тъй като тъкмо се чудех коя да е следващата му книга, която да си закупя (чела съм само ,,Сянката на вятъра''). На теб коя ти допадна повече - ,,Септемврийски светлини'' или ,,Принцът на мъглата"?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не мога да определя тъй като и двете книги ги обожавам по еднакъв начин ;Д И радвам се,че има други читатели които харесват стила на Сафон ^^ Между другото тъй като смяташ да посетиш книжарницата скоро,те съветвам ако смяташ да си закупиш книгите на Сафон да започнеш първо с "Принцът на мъглата",тъй като книгата е първата от трилогията Niebla.(макар че книгите нямат нищо общо,защото във всяка се разказва отделна история,но нека бъдем хронологични хд) Едно обаче е сигурно - коя и да си вземеш ще ти бъде интересна :3

      Изтриване