сряда, 22 февруари 2017 г.

Never, never Part: One от Колийн Хувър и Тарън Фишър

Преди време разглеждах ibookpile и случайно попаднах на трилогията "Never, never", за която бях чела доста положителни неща и си казах, "Защо да не ѝ дам шанс?".
Няколко дни по-късно нямах работа в часа по английски и реших да започна първата книгата с не кой знае колко високи очаквания, защото за книга от 150 страници (380 на четеца ми) не вярвах да има, кой знае каква история. Е, грешах и всъщност книжката се оказа интересна, макар че когато започна по-динамичната част бях на предпоследната страница.

В "Never, never" ще се срещнете с двама тийнейджъри без спомени, които не знайно как се "събуждат" по средата на училищния коридор, не знаейки нито кои са, нито къде са. Търсейки начин да открият какво им се е случило те се съюзяват и започват да разкриват информация за себе си, разбирайки, че макар на пръв поглед да изглеждат като обикновени младежи, всъщност притежават необикновени проблеми...

Книгата е написана от две писателки - Колийн Хувър и Тайрън Фишър - за чиито книги съм чувала, но никога до сега не бях чела. Не бях запозната нито с творчеството на едната, нито с на другата, нямах идея  нито как пише едната, нито другата когато започнах книгата. Доколкото разбрах обаче Хувър е написала главите от името на единия главен герой - Сайлъс Наш - а Фишър от името на другия - Чарли Уинууд и сега след като съм прочела общата им творба, бих казала че от двете авторки повече ми допада стила на писане на първата. Не знам защо, но като че ли главите от името на Сайлъс ми бяха по-приятни и по-интересни отколкото тези на Чарли. Въпрос на вкус може би.

Сюжета бе неочаквано интересен. Признавам, че се развиваше доста бавно за моя вкус, но както казах беше добър. Авторките наблягаха на основните неща, не се отклоняваха от основното действие, разкриваха точното количество информация на читателя (и героите си), с по-прости описания и не толкова дълбоки или драматични диалози. С две думи, книгата беше като онези филми, в които всичко първоначално изглежда (и е представено) по-простичко, но всъщност има нещо повече.

instagram
Героите бяха доста различни помежду си и за тези 150 страници това се забелязва.
Чарли е по-дръпнатата, тази, която искаше да разбере какво става и защо се случва точно на нея. С развитието на книгата тя откриваше неща за себе си, които не са едни от най-обичайните работи, които един човек може да открие след амнезия.
Сайлъс Наш от друга страна бе по-милия, този който искаше с Чарли да останат заедно, за да разберат по-лесно какво им се е случило. Определено ми бе по- симпатичен от приятелката си, която макар и да не харесвам го допълваше, както той нея.

За корицата нямам какво да кажа, освен че страшно ми допада.

"Never, never" е една лека книжка, със странна история, която ще се хареса на всеки, който обича по-заплетените и необикновени книги. Интересна и бързо четяща се "Never, never" е идеален избор, ако искате да убиете малко време и имате намерение да тренирате английския си.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
                Страници: 150           Цена: -         Издателство: -           Жанр: Young Adult

https://www.goodreads.com/book/show/24378015-never-neverhttp://www.ibookpile.com/2016/01/never-never-series-colleen-hoover-tarryn-fisher.html

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

8 причини да прочетете Не пускай ножа от Патрик Нес

literally_books
"Не пускай ножа."
Сетя ли се за тази книга мозъка ми блокира, не защото нямам какво да кажа, точно обратното. Толкова много неща се въртят из главата ми, толкова много емоция се е загнездила в сърцето ми, че само като видя "Не" последвано от "п.." и стомаха ми се преобръща.
Това е една от малкото книги, които са ми харесвали до такава степен, че съм губила ума и дума. Естествено мразя края ѝ, мразя и Патрик Нес, който е долен гадняр, но му правя чест, че пише толкова въздействащи и интересни четива, които в край на сметка не могат да получат по малко от 4 звезди от мен.

Тъй като прецених, че съм неспособна да напиша сносно ревю на тази книга, реших да изброя ∞ причини (пък колкото станат), заради които вие бихте ѝ дали шанс. Надявам се това да стане, защото повярвайте ми, втора като тази книга няма.
Анотацията ѝ можете да намерите тук.

Причина #1 - Сюжета
Сюжета е едно от нещата, които най-много харесвам в романа, защото е адски оригинален, изключително интересен за проследявана, изпълнен с много неочаквани обрати и дава свобода на читателя да измисля различни алтернативи на всяка една постъпка на героите, като предположенията почти никога не са точни. Почти. Но пък така е по-забавно нали? Никога не знаеш какво те очаква зад ъгъла, дори когато имаш теория за това.

Причина #2 - Размера
Размера няма значение ще кажете. О, за хубавите книги има. Колкото е по-хубава една книга, толкова по-дебела трябва да е, за да може читателя да остане по-дълго погълнат от света, който така пламенно го запленява. *лично мнение* В този случай "Не пускай ножа" не се нарежда сред най-обемните книги, които съм чела, защото е само 490 страници, но мисля че е достатъчно голяма, за да спечели сърцата ви.

Причина #3 - Патрик  Нес
Патрик Нес е един от любимите ми автори, защото неговите книги са различни, странни, такива които рядко се срещат по рафтовете на книжарниците. Сюжетите в тях се открояват от другите, не са просто за хора, които в единия момент са обикновени, в следващия - вече спасяват света. Напротив, в неговите книги често ще срещате герои, които първоначално не искат да са това, което им е отредила съдбата, не искат да са спасителите на света, което според мен е едно от нещата, които ги прави човечни, защото да си го признаем, ако сега ви кажат, че вие сте последната надежда на света и трябва да се биете до смърт с лошите ще приемете ли без да се замислите, защо трябва да сте точно вие или нямали друг начин изключвайки вашата намеса? В повечето романи главните герои се впускат веднага в битката, подтиквани от дълг към някого, любов или нещо подобно, но много рядко се намират егоисти, които първо да кажат "Ами ако не искам?". Смятам, че това е една от причините поради които обожавам книгите на Нес, защото често поне в един от героите му се мярва този човешки егоизъм, който в последствие се изменя в алтруизъм, а не обратното. Което за мен е по-важно.

Причина #4 - Светът
Ох, светът в тази книга е...ако кажа невероятен ще изляза садист, а ако кажа ужасен ще излъжа. Света е странен. Все пак до сега не бях срещала свят където хората нямат лично пространство и всеки е свободен да чуе мислите на съседа си. Ако си момче, ако си момиче - имаш привилегията да чуваш мислите на другите, но не и другите да чуват твоите. Честно нали? Но има и още изненади, за които ще си замълча.

Причина #5 - Корицата
Корицата е страхотна, не можете да отречете. Да семпла е, да няма кой знае какви набиващи се на очи цветове, но е красива и определено е идеална за instagram снимки.

Причина #6 - Изчерпана
Да така е, книгата е изчерпана и преди да помислите защо това е причина да я прочетете ще ви кажа. Нали знаете как по филмите има един момент, в който героя намира нещо отдавна забравено, което никой не притежава и се чувства специален за това, че точно той го е открил? С книгата е същото. Не съм сигурна защо е изчерпана като се има на предвид колко добра е, но щом Artline Studios са решили така, е добре. Лошото е, че след като я прочетете  ще искате да я обсъдите с някой, който също я е чел, но може би няма да откриете почти никой. Макар че аз съм винаги готова да я коментирам.

Причина #7 - Садизъм (от страна на автора към читателя)
Колкото по-голям гадняр е автора на книгата, толкова по-успешна е тя. Не сте ли го забеляза ли? Рик Риърдън, Касандра Клеър, Стивън Кинг, Джордж. Р. Мартин, Пиърс Браун, Виктория Айвярд, Сали Грийн дори Дж. К. Роулинг, т.н.. И Патрик Нес. Честно не смятах, че може да бъде по-голям гадняр от колкото беше в "Освен този живот", но отново съм грешала. Не е честно. Първо правят така че героите да ти станат симпатични, после постепенно те карат да изпитваш само положителни чувства към тях и изведнъж - БУМ - висят от скала, със запушена уста, с три счупени ребра, пукната глава, едно подуто око и за капак, приятелите им стоят пред тях биещи се с хидри, които вземат надмощие. Е какво е това, кажете ми. Бестселър е, това е. В "Не пускай ножа" ще има моменти, в които ще ви се иска да убиете автора по възможно най-садистичния начин ала все пак ще се насладите на книгата, защото както казах, най-лошите пишат най-добрите книги.

Причина #8 - Времето
Веднъж щом свикнете със стила на писане на Нес, героите и светът, който е създал, книгата ще ви се стори прекалено кратка и изобщо няма да се усетите като сте я приключили. Аз я прочетох за два дни в електронен формат, което за мен е истинско постижение, защото след провала с "Последната империя" на Брандън Сандерсен бях решила да не чета големи книги на телефона си, защото губя самата тръпка от четенето и книгата отива по дяволите. Ясно е , че просто творчеството на Сандерсен не е за мен или поне не на този етап от читателската ми кариера. Но това на Нес... Сами виждате резултата.

Това бяха осемте причини, с които се надявам да съм ви убедила да прочетете книгата, защото наистина си заслужава. Няма нужда да си я купувате (ако все пак я откриете някъде) можете да си я свалите от chitanka.bg и спокойно да ѝ се насладите когато и където си поискате. Но ако все пак държите да имате по едно книжно копие, тогава стискайте палци тази година на Алеята на книгата във вашия град (или съседния) да я има. През последните две години съм я мярвала не един път на щанда на Artline (във Варна) и се надявам тази година също да я видя, за да мога да си я купя с останалите две книги от трилогията. А ако все пак я откриете някъде другаде и се двоумите дали да си я купите - купете си я. Страхотна е.

https://www.goodreads.com/book/show/10430349https://chitanka.info/text/32457-ne-puskaj-nozha

сряда, 15 февруари 2017 г.

Чукът на Тор от Рик Риърдън


Хей хора пак съм аз, но този път с ревю на една книга, която прочетох за два дни. Щеше да бъде един, но не можах да удържа фронта, умората надви любопитството ми.

ЧУКЪТ НА ТОР ОТНОВО ЛИПСВА.
Богът на гръмотевиците има дразнещия навик да губи оръжието си, а то е най-могъщото в Деветте свята. Този път чукът не е просто изгубен, а е попаднал във вражески ръце. Ако Магнус Чейс и приятелите му не успеят бързо да го върнат, смъртните ще останат без защита срещу атаката на великаните, Рагнарок ще настъпи и Деветте свята ще изгорят!
За съжаление, единственият човек, който може да уреди сделката за връщането на чука, е най-лошия враг на Боговете - Локи. И цената, която иска в замяна, е твърде висока...




Когато излезе "Мечът на лятото" първата част от новата поредица на чичо Рик за скандинавската митология бях още същия ден на премиерата ѝ, в оринджа, чакайки да получат копията ѝ, за да си я взема. При "Чукът на Тор" положението беше друго. Поради ред причини (училище, стрес, болници) не можах да си взема книгата веднага, което сигурно си мислите не е голяма работа. Така е, но като знаеш, че това синьо бебче може да ти ощастливи живота с няколко часа, докато ти си бил под голям стрес цели два месеца преди това...пуф голяма си е. Така че при първото ми свободно време (23.12.2016 г.) набарах книгата и два дни по-късно, на връх Коледа реших да ѝ се отдам като един страстен и отдаден читател. Това бяха едни от най-хубавите ми дни за 2016 година.


Има си защо чичо Рик да е любимия ми автор и има защо всяка година, с всяка една негова книга да удържа първото място.
"Чукът на Тор" бе нещо, което ме караше да избухвам в истеричен смях на почти всяка страница. И не, не преувеличавам. Защото ако си представяте дословно всичко, за което автора пише, със всичките обстановки, дрехи и диалози на героите ще се получи наистина комедийно приключенски филм, след чиито край ще се чувствате щастливи и кипящи от енергия.

Какво харесвам в "Чукът на Тор". Доста неща като цяло.
Харесва ми как чрез нея автора развива и показва света за скандинавските митове,  как представя нови създания, светове, Богове и Богини. Отново не го прави по скучния и отегчителен начин както е написано в повечето учебници, а по неговия собствен - със сарказъм, приключения, битки и като цяло по такъв, който да омагьоса читателя и да поддържа интереса му да чете. Харесва ми колко разнообразни и интересни са героите, как външността и общото мнение за тях са съпоставени и показват нов поглед към същността им. Харесвам колко страхлив е Магнус, въпреки че от него зависи дали света ще оцелее или не, колко човешко и тийнейджърско е поведението му на моменти. Харесва ми колко леко, приятно и разтоварващо е написана книгата, въпреки че има доста важни моменти, на които трябва да се обърне внимание и от които може да се вземе някаква поука. Харесвам дори до някаква степен корицата, защото оценявам колко оригинална е, но не мога да преглътна колко много ми напомня на нещо ала "Малкият принц". Но най-вече харесвам сюжета, който макар че за пръв път ми се случи да разгадая преди героите ми хареса адски много и с удоволствие бих препрочела книгата.


Heartstone is the biggest bae.
За мен си остава загадка защо толкова харесвам Харт, като изключим колко силен (психически) е въпреки че е глух, колко лоялен е към приятелите си, колко добър и грижлив е и колко забавен и симпатичен е. Изключваме че е и елф, да не кажете нещо. Като изключим всички тези неща - нямам идея.
Хареса ми, че тази книга беше малко повече посветена на Харт и ни показва малка част от миналото му. Показва ни през какво е трябвало да премине като по-малък и какво го е накарало да напусне Алфхайм.
п.с. повечето елфи за ужасни...най-вече бащата на Харт

Блицен също присъстваше в книгата и макар, че  няма да успеете да научите още нещо за героя му както се случи в "Мечът на лятото", тук той отново ще покаже колко добър и точен вкус има за модата. И как понякога една чанта може да помогне в спасяването на света. Харесвам Блиц, защото ми напомня на таткото в семейството - винаги готов да се притече на помощ ала също и готов да ти се скара и накаже, когато вижда, че грешиш. Мисля че с право чичо Рик е решил да  сложи него и Хартстоун като "майката и бащата" на Магнус, защото макар и не постоянно неотлъчно до него, те го подкрепяха, защитаваха, насочваха и не го оставяха, освен когато не се налагаше.

До едно време възприемах Самира като бъдещото гадже на Магнус. Защо - идея нямам. Тук се убедих, че такава вероятност няма. Сам е по-скоро като голямата сестра в семейството, която ще се заяжда с теб, но види ли че някой друг го прави ще му срита задника. Тук ще видите една от по-несигурните ѝ страни, тези, които показват, че макар и момиче войн, макар и валкиря, тя също е човек и като всеки един и е позволено да изпитва страх и несигурност.

Иии идва моментът в който ще говоря за героя, който обожавам и това НЕ Е МАГНУС. Шок, как може да не е Магнус, се питате. Ей, така.
Алекс Фиеро е новото попълнение в семейството на Магнус, който/която за разлика от другите е трансполов/а. Или накратко човек, който не определя себе си нито към единия, нито към другия пол, в резултат на което (както го представя автора) тя/той преминава от единия към другия, когато реши. В началото бях малко объркана, защо Риърдън бе решил да създаде подобен тип герой, но след като разбрах, че е дете на Локи всичко ми стана ясно. За Локи има митове, които са прекалено странни, за да се видят на бял свят, но автора е решил да използва точно един такъв, за да създаде Алекс. Good job.
Алекс ми допада като образ, харесва ми, въпреки че се опитваше да се изкара лош/а, всъщност е добър/добра, имащ/а нужда от семейство и приятели. Хареса ми колко студена беше първоначално, но после успя да омекне и допусна "групата" до себе си, като с това тя сама стана част от нея. Харесвам външния и вид, тази комбинация от омразното ми розово и любимото ми зелено. Харесвам и отношенията ѝ с Магнус, защото мисля че тя е неговата половинка. Ако питате защо пиша "тя", а не "той/тя" - обърквам се, а и така е по-лесно.

И накрая следва моят любим Магнус Чейс.
Вече свикнал (или поне опитал се да свикне) с новия си живот на айхеряр, тук виждаме един по-смел, по-находчив и по-силен Магнус, който спасява света, въпреки че желанието му отново да умира е нулево. Харесва ми как въпреки израстването на героя му, той все пак си остава момче от Бостън, чиято смелост си има граници и той осъзнава това, позволява на приятелите си да му помагат и не крие слабостите си. Сарказма и остроумните коментари са неговата запазена марка и той не пропуска момент да покаже и тук малка част от тях, с което забавлява читателя неописуемо много. В комбинация с Джак, неговия мултифункционален говорещ меч (да, детето има играчки) двамата ме караха да се смея от сърце, дори и във всевъзможно най-странните и опасни ситуации, в които попадаха.

Като за край ще препоръчам (каква изненада) "Чукът на Тор" на всички, които търсят една по-съвременна книга, изпълнена с много приключения, митични създания и скандинавски богове, хумор, симпатични и разнообразни герои, с интересен сюжет и знания, които трудно ще се забравят. Ако не ми вярвате, то намерете книгата и я зачетете или попитайте всеки, който я е чел. Ще получите един и същ отговор и той е, че си заслужава всяка стотинка.

"Мечът на лятото" - първа книга
"Хотел Валхала" - справочник
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
       Страници: 510      Цена:19.90 лв.         Издателство: Егмонт         Жанр: Фентъзи роман

https://www.goodreads.com/book/show/32687155?from_search=truehttp://egmontbulgaria.com/knigi-3/romani-119/prikljuchensko-fentazi-131/magnus-cheys-i-bogovete-na-asgard-611/2-chukat-na-tor-2990.html

неделя, 5 февруари 2017 г.

Вселената на раменете ми от Дженифър Нивън


Хей, хора пак съм аз с ново ревю на една книга, която ме спечели с първата си страница, но за съжаление не се оказа "най -невероятното нещо", което исках да бъде ала въпреки това ми хареса. Поне до някаква степен.

Във " Вселената на раменете ми" ще се срещнете с двама тийнейджъри, които дори на пръв поглед да ви изглеждат напълно различни, всъщност имат доста общо.
Джак Маслин е симпатично афроамериканско момче с бурна, имаща собствено мнение коса и рядко заболява под мишница. Страдайки от прозопагнозия - неспособност човек да разпознава лицата на хората - всеки ден той бива подлаган на играта "кой, кой е?", мъчейки се да разпознае и запомни дори лицата на семейството си. Ала не може. Защото тази болест е безмилостна. Опитвайки се да живее нормално, той си изгражда образ на лошото момче - арогантно, грубо, действащо без да мисли много-много, подигравайки се  на всеки,  на когото приятели му смятат, че е нужно. И така поддържа живота си "нормален" , макар че с всеки един изминал ден започва все по-малко да му харесва.
От другата страна се срещаме с Либи Страут - бившата най-дебела тийнейджърка на Америка, на която скоро и предстои да започне живота си наново. В същото училище, със същите хора ала с тайното желание те да са надживели детските подигравки и закачки и да вникнат в същността ѝ, без да я съдят за външността ѝ. Само че както можете да се досетите, се случа точно обратното и още първия ден се сблъсква с невежеството на съучениците си. Но не се отказва. Въпреки това, продължава напред оставяйки обидите да профучат покрай ушите ѝ и останат зад гърба ѝ.
Докато не се среща с Джак и всичко не започне да се променя. Дали в положителна или негативна посока обаче, е въпрос на гледна точка.

Както казах "Вселената на раменете ми" не се оказа това което очаквах. Мислех че ще бъде нещо вълнуващо, трогателно на моменти, със силни на пръв поглед герои, но с дълго и предизвикващо съчувствие ОРИГИНАЛНО минало, с твърди и ясни цели, с които да променят живота си и чрез  чието осъществяване ще разберат, че са много над това, за което са се смятали в началото. Уви получих доста драматична и леко бих казала лигава история, с герои които променяха мнението си или твърде бързо, или неоснователно, с прекалени как да кажа, негативни емоции (или вибрации ако искате), които на моменти ми идваха в повече и ме караха да искам да оставя книгата. Въпреки това имаше и нещо положително.


За пръв път чета нещо написано от Дженифър Нивън и бих казала че не съм кой знае колко очарована от стила ѝ на писане. Хареса ми със сигурност, защото книгата се чете бързо, можете да си представите доста лесно какво и къде се случва нещо с героите, самата история е написана така че читателя да се заинтересува (до някаква степен) от нея и постепенно този интерес да не спадне. Но не се отличаваше с нещо правещо впечатление.

Сюжета бе интересен, макар и предвидим като при всеки един любовен роман. Не бих казала, че ми хареса особено, защото установих, че не харесвам книги, в които едни от главните герои (или главния) са дебели. И преди да ме обвините в дискриминация ще обясня защо.

ВНИМАНИЕ оттук надолу следва роман в който има доста мои философски мисли, така че ако не ви се чете просто скролнете докато не видите следващите главни букви.

Такива книги много рядко могат пряко да се обвържат с действителността, с това как се чувства, мисли и/или действа един дебел човек. Много малко от дебелите хора могат да кажат, камо ли опишат как всъщност се чувстват и как възприемат реакцията на околните спрямо външния им вид. Всички сме различни и това важи за АБСОЛЮТНО всички. Дали сме дебели, слаби, умни, глупави, красиви, грозни, това са едни определения както пише в книгата, които не влияят на същността на човека, на това което е в действителност. Но почти във всяка книга, която съм прочела и в нея има по един дебел главен герой, винаги мисленето/действията/чувствата им са представяни по един и същ начин, което е адски грешно и много депресиращо. Представят ги като жертви на собствените им грешки / или наследствена болест/, като неспособни да се възприемат другояче без помощта на "любовта на живота им" или някаква подобна глупост. Това е адски, адски грешно. Мога дори да ви кажа, че повечето дебели хора са много силни натури ВЪТРЕШНО както авторите НЕ ГИ описват в книгите си. Те им слагат маски, правят ги да изглеждат силни и непукисти на лявата страница и слаби и раними на дясната. Реалността не е такава.
Всеки има моменти в които се предава, в които му писва от всичко, от света, от хората  от проблемите му, от него самия и иска просто да се нареве. Всеки, независимо какъв етикет ще му лепнете. Дебелите хора също имат (такива моменти), но е грешно да ги представят като жертви, неспособни на нищо друго освен да плачат и да се вайкат. С влизането в къщи и сълзите рукват от очите им, защото не могат да понесат нищо повече. Това са глупости. 85% от дебелите хора правят точно обратното на всички негативни неща, които изброих, та дори не само дебелите, всички. Те не се предават първо толкова лесно, не се оставят хората да ги засегнат дълбоко независимо от кого идва обидата ( както в повечето филми/книги/сериали го дават. Дебелото момиче бива обидено от красавицата/красавецът на училището и край, всичко отива на майната си, цялата увереност и надежда, че нещо в тях може да се промени), не се чувстват толкова зле заради тялото си както можете да срещнете на моменти и определено не им трябва някой да ги спасява от тях самите, да им казва и насърчава към промяна или да им казва колко са красиви от вътре. Всеки решава кога, как, защо и по какъв начин да промени живота си, няма изключения. И всеки знае колко е "красив отвътре" и не му трябва напомняне от любимата/любимия, за да го осъзнае. Това ми е най-дразнещото в цялата концепция на подобен тип книги и е една от причините да не посягам повече към романи с подобен сюжет. Всеки трябва да мисли по-позитивно на нещата и да не обръща внимание на хората, които по някакъв начин могат да засегнат щастието им. И колкото глупаво и клиширано да ви звучи, така е. Дебелите хора или дори тези, които не се вписват в нашите "критерии за нормално" са се научили по-рано на това - да гледат повече да се забавляват и да бъдат щастливи, отколкото да си скубят косите при всяка обида, която получат. И ви го казва човек от личен опит и такъв, който има приятели които са изключително щастливи макар и с няколко килца отгоре. Да, може да не са винаги щастливи, но кой на тая планета е щастлив 24/7, а?

КРАЙ на дълбоките ми размишления.

Героите не бяха нищо специално. Бяха от онези, които в началото показват колко силни са, после се пречупват под натиска, който точно в този или онзи момент им е дошъл в повече, докато накрая постепенно не се съберат с помощта на "другия". Както казах типичен любовен роман. Не смятам дори да ги разглеждам по отделно, защото и при двамата ще се повторя. И двамата първоначално са представени като силни хора, после с течение на книгата се виждат пукнатините в така "перфектните" им замъци от стабилност и увереност. В един момент рухват, в следващия се събират, после пак рухват и се събират, и с всяко следващо падане те надграждат себе си, откривайки колко по-малко страшен им изглежда живота с помощта/подкрепата на "другия".
Мисля си че любовните романи от този тип не са за мен. Прекалено банално ми изглежда всичко.


Къде, се чудите, са положителните неща, които ме убедиха да дам 3 звезди на книгата и да твърдя, че ми е харесала?
Е, игнорирайки мнението ми, книгата е хубава. Аз просто не я харесвам заради това. Не харесвам книги, които показват толкова безвкусно как на човек не му трябва да се променя, за да е обичан. НА МЕН НЕ МИ ХАРЕСВА, повтарям. Знам че има хора които обожават да четат за това, да наблюдават как героите преоткриват себе си измежду страниците, строят  наново замъците си като дори добавят нови кули и етажи. Аз самата обичам, но както казах не и по този безвкусен начин.

Въпреки това се радвам. Радвам се че Либи най-накрая намери някой (от мъжки пол) с който да се чувства добре, красива и щастлива. Както и за Джак, който въпреки че в началото ми изглеждаше (и се държеше) като пълен идиот, в край на сметка се осъзна и погледна на живота от към страната, която така старателно избягваше през целия си живот. Може би това беше причината, която движеше машинката в мозъка ми да приключа книгата, това да видя накрая разбитите герои цели и щастливи един с друг. Както и естествено болестта на Джак, която 65% задържаше вниманието ми към книгата, защото аз съм от онзи тип хора които обожават да четат за ментални заболявания.

Искам да спомена и колко ама наистина колко много ми харесва корицата. Наистина това е една от малкото книги, които съм виждала да имат толкова подходяща, оригинална и пряко свързана със съдържанието ѝ корица. Нямам идея откъде е хрумнала идеята на създателя ѝ, но където и да е - невероятен/на сте.

"Вселената на раменете ми" е книга, която аз лично не заобичах толкова колкото ми се искаше, но това не пречи вие да опитате. Натоварена с тежки и дълбоки теми за размисъл, но написана по един лек и лесен за четене начин, тази книга би се харесала на почитателите на любовните романи. С различни, но все пак и приличащи си главни герои, с положителни и негативни емоции, "Вселената на раменете ми" ще ви покаже как понякога външността лъже и колко надълбоко може да се впусне един човек, за да опознае този стоящ пред него.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
          Страници:335       Цена: 15.00 лв.     Издателство: Enthusiast       Жанр: Тийн Роман

https://www.goodreads.com/book/show/33297701http://enthusiast.bg/bg/book/346